История

Високо, по стръмните западни склонове на Дъбрашкия дял на Западните Родопи (на 23 км североизточно от гр. Гоце Делчев и 17 км северно от с. Гърмен) на 1020 м надморска височина се намира една от националните архитектурни легенди - село Ковачевица. Построено в суровите условия на високопланинска среда, но с мек средиземноморски климат, с планинско влияние, носено по поречието на р. Канина (Кървава), която се врязва в стръмните склонове на землището, село Ковачевица смайва погледа с невероятното си архитектурно богатство. Още с първите заселници възниква уникалният тип на компактно жилищно строителство, редово или ансамблово, от група къщи, наричани “братски”

Общият архитектурен стил, който може да бъде определен като “възрожденски” е толкова уникален, че няма аналог в българската архитектура. Затова обществената оценка за самобитността и архитектурната автентичност на селищния ансамбъл и запазването му като неповторим и безценен исторически комплекс, е изразена в решението на Министерски съвет с разпореждане №89 от 1977 г. за обявяване на селището за “Исторически и архитектурен резерват - Ковачевица”. Историческото минало на с. Ковачевица е многопластово и неговата дълбочина, маркирана от изключително ценни археологически находки, може да се търси още от каменно-медната епоха и като предполагаем център на древна цивилизация, минава през античността, обитаем и населяван с различна интензивност през всички исторически епохи, до националното Възраждане, когато достига своя завършен стилов разцвет.

Свидетелство за това богато историческо минало са находките от надгробната могила в местността “Рударя” от късния период на желязната епоха и тракийското светилище от I хилядолетие пр. Хр. в местността “Козия камък”. Северно от с. Ковачевица в местността “Св. Константин” в открития античен некропол са намерени едни от най-ценните национални находки от края на IV и началото на III век пр. Хр. като известните “Бронзов шлем” и “Бронзова ризница” тракийски тип. Източно от селото в местността “Старата църква” са разкрити основите на средновековна църква. Следите от античен път, в близост до селището, свързвал Никополис ад Нестум и Филипопол (Пловдив) го поставя в среда на интензивни културни и търговски връзки в античността, предопределящи богатото му историческо минало.

Първите заселници на с. Ковачевица, според историческата народна памет, са бежанци от разгроменото от турците Търновско царство (1393 г.) към които се присъединяват преселници и от Костурско.

Архитектурната приказка от камък и дърво, на която се възхищаваме и сега, е създадена от изкусните ръце на велики ковачевски строители - самоуки гениални дюлгери от родовете Пачалови, Джигреви, Мъгеви, Джиртови, Баятеви и др. И днес са трайни следите от строителния апогей на тези талантливи хора, които сами, без външна помощ, въздигат големия трикорабен храм-базилика “Св. Никола” през 1841-1847 г., в близост с най-старото килийно училище в Неврокопско, завършено още през 1820 г., в което първи преподаватели са местните свещеници. Камбанарията на църквата, построена през 1900 г., е дело на Уста Ангел Митев и Тома Марков, когото считали за равен на легендарния архитект Уста Кольо Фичето и това име било прякора му, заслужен с голям талант. Камбаните на църквата били отляти на място от изкусни горнобродински майстори леяри от материали, дарени от цялото население. Претопени били десетки чанове (тунчове), звънци, метални съдове, златни и сребърни предмети и накити.

Не е случайно, че това население с будно национално съзнание още тачи името на народния учител Никола Ковачевски - основател на първото Новобългарско училище в Неврокопска област през 1854 г.

Населението на с. Ковачевица носи будно национално съзнание още от самото възникване на селището. Силното чувство за родова принадлежност (което е връщало гурбетчиите от далечни разстояния всяка зима) и християнската вяра са предавани като най-важните семейни ценности от баща на син. Готовността си за саможертва в името на свободата, жителите изразяват чрез всеотдайно поддържане на четите на войводите Славко войвода, Шимар войвода, Йордже войвода и известния Тодор Тетимов - Кануш войвода.

Както е известно Освобождението от турско робство на региона става едва през 1912 г. Това е времето на Балканската война, в която незабавно се включват жители на селото като доброволци, водени от патриотичен дух, в подкрепа на младата ни държава.

Мирният следвоенен период 1913-1931 г. бележи постепенно западане на характерния поминък - дюлгерството. Земеделието, животновъдството и дърводобивът стават основно препитание на бившите дюлгерски родове, които вече владеят големи горски територии. В една справка от поземлените регистри се вижда, че в началото на ХХ век землището на с. Ковачевица и включените към него планински местности, обхващат около 300 кв. км от територията на Западните Родопи. (В последните десетилетия територията е разделена на общинско землище с площ около 67 кв. км и държавна собственот от 230 кв. км). Тази голяма територия от земеделски и горски имоти погълнала силите на жителите като основен поминък. Бавната, но необратима миграция на населението на с. Ковачевица към градовете започва от 1946 г. Велинград, Нови Кричим, Казанлък и др. привличат с възможности за повече образование и различни професии. Потокът от млади хора, напуснали селото го обезлюдява. От население, наброяващо 2000 души при жилищен фонд от 300 къщи, още през периода 1938-1940 г. то спада на 1229 жители. Днешните жители са едва 50-60 души, повечето в напреднала възраст, а огромните горски владения на селището сега са природни резервати и не могат да послужат за съживяване на каквото и да е производство. Може би споменът за уникалното архитектурно богатство щеше да се заличи от времето, ако през 70-те години на ХХ век не стана едно преоткриване на този “каменен град” от родното кинопроизводство. Неколцина интелигентни хора: писатели, режисьори, художници, сценаристи и оператори откриха за хората, най-големия за България, филмов павилион на открито.

Отзвукът в българското общество, от емоционалния контакт чрез киното с опустяващото село, се изрази в спонтанен опит на много интелектуалци и патриоти за спасяване от разруха на тази красота. Това стана без намеса на държавни институции, по един естествен начин, на закупуване, реставриране и населяване, макар и сезонно, на умиращите къщи.